-Ставам, сине, заранта в 6 без нещо… И… познай? Очите не моем да си отворим! Мъчих се първо с едното, после с другото… Станах некак. Налях си веднага една чаша вино от гаража, па седнах сънен на пейката. Изпих я до дъно! На екс! Кафе ли? Цигари ли? Аз ако заран не врътна малко пиене, не съм на себе си през целия ден. – така разправяше бай Любен.

Ръцете му трепераха, пръстите му се мърдаха конвулсивно, сякаш се гърчи прясно заклано пиле. Вече беше обяд, а Люмбата изглеждаше като войниче на уволнение: гласът му – треперещ, изразяваше някаква чудата и безпричинна възторженост, очите му – светнали, ще речеш, че е побъркан. А бай Любен си бе обикновен човек, нормален пияница, каквито по селата и малките градове можете да видите безброй. След три години и един месец щеше да се пенсионира, макар сам да не вярваше, че ще живее още толкова. За работа никой не го търсеше, но виж – за пиене и ядене нямаше равен.

ЗА ДА ПРОЧЕТЕТЕ ОСТАТЪКА ОТ РАЗКАЗА, НАТИСНЕТЕ ТУК.