Отдавна исках да отида до ждрелото на река Ерма. Спомням си, че преди много години бях гледала някакъв филм по телевизията за мястото, но картините ми се губеха. Единственият ми спомен бе усещането за зашеметяваща красота. Само толкова.  

Реших, че поредното ми пътуване до София ще ме отведе и по-далеч. Хванах нощния влак от Варна, в 9 сутринта бях приключила с ангажиментите си в София, а в 10.30 вече пътувах с малък микробус към град Трън. Всичко ми се струваше като през облак. Чувствах се в странна безтегловност. Може би заради безкрайното среднощно лангъркане с влака и безсънието. Но лютата чалга, която се разнесе от тонколоните на микробуса някъде в началото на пътя, ме върна в действителността и леко започна да ме изнервя. Единственият начин да противодействам на пачангата беше да си пусна Kissin’ Dynamite, да усиля звука в слушалките на макс, да се настаня удобно и да се отдам на пътя…

Обичам да пътувам. Няма значение дали с кола, влак, автобус, пеша или на стоп… Обичам пътя заради самия път. Няма значение дали наблизо или надалече. Дългото застояване на едно място, еднообразието и монотонността винаги са ме влудявали. Обичам емоцията от промяната и движението. Непознатото винаги ме е привличало – страстно, бурно, неудържимо. Обичам очакването, стягането на багажа, еуфорията и нетърпението, които ме обземат преди тръгване. Обичам извивките на хоризонта, обичам волността на сменящите се пейзажи, обичам надбягването с облаците, обичам да съм само багаж… Пътят успокоява, гони хаоса и връща хармонията.

От София до Трън пътувах малко повече от час. През прозореца се сменяха табелите на Мешица, Брезник, Парамун, Филиповци…все места, през които минавам за първи път. Това ми хареса. Започнах да се усмихвам на  мисълта, че само 12 часа по-рано бях точно на противоположния край на България и никой не знаеше къде съм. Не можех  да скрия широко ухилената си физиономия откъде тръгнах и къде щях да бъда само след малко.

В Трън пристигнах по обед. Бързо метнах раницата в хотелската стая и тръгнах към ждрелото. Чувствах се леко изморена от нощното будуване във влака и после в автобуса, но това беше сладка умора, от която се усещах щастлива, защото знаех къде съм и накъде отивам. Ждрелото на р. Ерма е на 3,7 км от Трън. Тръгнах пеша по асфалтовия път за село Ломница.

Времето беше чудесно за разходка.  Местните хора ми казаха, че имам да вървя около 50 минути до трънската еко-пътека. Предварително знаех, че тя обхваща най-атрактивните участъци от ждрелата на реките Ерма и Ябланица. Но само толкова. Дори не бях гледала снимки предварително. След малко щях да видя ждрелото на Ерма с очите си. Нещо, за което отдавна мечтаех.

Пътят ме отведе покрай хижа „Ерма”, където знаех, че мога да си ударя печат в книжката за 100-те туристически обекта, но реших да го направя на връщане. Най-после стигнах до началото на еко-пътеката. Огромна табела ми съобщаваше възможностите, които имам. Две бяха. Първата: да избера 13 километровия маршрут – Ждрелото на р. Ерма – махала Богойна, село Трънска банкя, ждрелото на река Ябланица – билна заравненост Китка – и обратно към ждрелото на Ерма. Втората: 36 километровата Димитровградска еко пътека в Сърбия, която започва от село Петачинци на самата българо-сръбска граница. Избрах първия маршрут и скоро чух грохота на реката.

„Какво, Швейцария ли?, възкликва преди повече от век Алеко Константинов, идвайки в трънското ждрело…



Водата е изваяла по пътя си уникални скални образувания. Реката с рев се промушва сред огромни варовикови скали. Конусоподобните отвесни скални гиганти са забили мощни снаги направо във водата.

Древна легенда разказва за двама влюбени, чиято невъзможна любов ги превърнала в камъни. Проклятието било между тях да тече буйна река, за да ги разделя навеки и никога да не се докоснат. Днес двете скали са известни като Жилав камък и Църквището. Свързани са с дървено мостче, откъдето може да се наблюдава величествената им красота.



Пътят до тук е осеян със стръмни изкачвания и завои, над мен, високо в скалите се извисяват силуетите на малки пещери. Тътенът на реката ехти навред и запълва пространството в теснините.



Речните бързеи бясно свистят покрай камъните, за да се превърнат в милиони мехурчета, чиито хладни карамелени капчици къпят треви, храсти и дървета в юнската жега.

Навлизам в друг участък от маршрута. Стигам до първия тунел и решавам да продължа по черния път. Едва месеци по-късно разбирам, че съм пропуснала маркировката към връх Църквището, откъдето се разкрива дивна гледка…Но…това ще е поводът да се върна пак…

Разходката по черния път е лека и приятна. В ляво се разкриват величествени гледки към реката…но постепенно по пътя тя изчезва. Минавам през няколко тунела, изкопани в скалите.

Пробити са по царско време, някъде след 40-те години на 20-ти век, за да стигат волските каруци до Трън. Преди това единствената връзка със света била през реката, откъдето висял въжен мост, който бил отнесен при едно наводнение.  

Маршрутът ми дава посока към местността „Калугера” и към махала Богойна. Тя е почти опустяла. Само 2-3 къщи изглеждат обитаеми. Останалите са изоставени и тънат във високи треви и разруха.


Наблизо има развъдник за риба и по пътя срещам кола на енергото, която отива да отстранява авария. Долу в ниското се разговарям с един от енергетиците и научавам интересна история за махала Богойна и за граничното село Петачинци, което е само на километър оттук.

След прокарването на българо-сръбска граница по Ньойския договор през 1918-1920 година, четири от петте махали на Петачинци остават в  Сръбско,  а само една – Богойна, с 20 къщи и гробището - на българска територия. Една от къщите се е намирала точно на граничната бразда. Единият й кат бил в българско, другият – в сръбско. Многократно хората местели в нощите граничните камъни. Сантиметър по сантиметър, да увеличат българската земя.



Ньойският договор разкъсал роднините от двете страни на браздата. В първите години след разделението все още можели да си ходят на гости, но след Втората световна война сърбите опънали истински телени мрежи. За да видят роднините си, които са само на километър от Богойна, хората трябвало да си вадят задгранични паспорти.



Днес и в Петачинци са останали шепа хора. Въпреки, че живеят на сръбска територия, се определят като българи.  Мястото е забравено от бога и го помнят само хората, които са родени тук. Петачинци не съществува на картата. Наричат го „Ничието село”.

Със сигурност пътят напред е много интересен. Но аз спирам дотук, за да се върна някой ден отново.



От  Петачинци еко-пътеката преминава в Сърбия. Продължава до селата Врабча, Искровци, Трънски Одоровци и църквата „Св. Йоан”. След това преминава през Гребен планина - седловината Прежа, село Драговита и Подгребен, до известния Погановски манастир. Оттам пътеката тръгва към село Поганово и Боровско поле. Краят на маршрута е до връх Перос.

автор на текста и на снимките: Галина Пашалова

+1.
Поздрав.
Ицко

красотата.А може би и тя вас.Чудесно приятелство.
Поздрави!

красотата.А може би и тя вас.Чудесно приятелство.
Поздрави!

Красотата е навсякъде когато имаме очи да я видим :)
Поздрави!

здравейте, и ние мислим да ходим уикенда там :) мостчетата изглеждат малко нестабилни, има ли алтернативен път без мостчета? мерси!

Има алтернативен път без мостчета, но той не е така атрактивен. Ще пропуснете доста ако тръгнете по него. А мостчетата преди няколко месеца си бяха съвсем наред, така че няма от какво да се притеснявате.
Поздрави и приятна разходка :)

Ама ти си голям шемет! Ходил съм, от София с кола. Преди близо шест години. Ти обаче разказваш много по-обстойно, поздравления за това.
http://lubara.blog.bg/turizam/2009/07/10/jdreloto-na-reka-erma.361828

А от името на шемета ще отговоря - още може :))))

Прекрасно място!И разказвате прекрасно!
Жозета