Само си ги представете...

Те са били хора от всякаква възраст. Имали са различни професии, занаяти, майсторлъци. Изхранвали са се както намерят за добре. Женени били, с по няколко деца. Повечето от тях не могли да четат. Да се подписват – също; все пак не им се е налагало.

Живеели по селата. Не знаели какво е градът. Свикнали били на широкото поле със зелена мокра трева, на буйни реки; или тихи, но дълбоки вирове, където се къпали като млади, скачайки и викайки, за да впечатлят някоя мома. Или за собствено удоволствие.

Не са тичали за здраве, нито за престиж, нито за да правят тяло.

Ставали преди да изгрее слънцето, преди петелът да се събуди... И започвали да работят. Да мислят. Да се терзаят. Очаквали всеки ден да дойде оня с червената шапчица на главата, за да им направи нещо гадно.

Оня, дето първоначално не разбирал как го псуват на майка, но в продължение на няколко века научил езика им и започнал да прави с тях каквото поиска – започвал с юмруци по мъжете или с барут, а с жените – с разкопчан цип.

...

...

...

Те са били хора от всякаква възраст. Имали са различни професии, занаяти, майсторлъци. Подали си ръка истински само веднъж. С руските войници повече, отколкото помежду си. Но... успели!

Към върха се качвали хора, които били женени, с по няколко деца. Видът им бил покъртителен. По челата им имало следи кръв от няколко човешки живота. Очите им били мътни в бялото, но със светещи зеници. Косите им – рошави. Ушите им – кални. Устата им – с лош дъх. Под ноктите – кал, по краката – гъбички. Сърцата им туптели под раздраните ризи. Носели спластена от кал долна дреха, чужд потник понякога, но собствената си кама, собствената си пушка. И онова, което чували как удря в гърдите... Усещали го чак на вратовете си...

Качили се същите на върха и от 1878 слизат надолу.

Същите ли са?

Сега пак са от всякаква възраст, но не са заедно.

Имат различни професии, но не и майсторлъци.

Някои са женени, други – не. Трети – разведени.

Едни от тях бягат по други върхове и не е ясно дали слизат от там или се качват.

Косите им в момента са сресани и изкъпани.

Ушите им – чисти. Устата им – поддържани от стоматолог.

Ноктите – при маникюрист. А краката носят всичко от джапанки до официални обувки.

Кама нямат, пушка нямат.

Лошото е, че не усещат нищо под разноцветните си секси ризи.

По вратовете си усещат тежест, ама когато се напият.

И точно тогава се сещат за ония с рошавите коси, които ставали преди петелът да се помисли за будилник.

поздравления и честит празник :)

Поне на този ден ни се иска да се почувстваме горди ,че сме българи.Тези,които познават историята може и да се почувстват такива поне за минута ,когато са коленичили и мълчат.Но тези ,които не я познават няма да изпитат нищо.Едно обаче съм сигурна.Тези хора ,за които си писал ако можеха да гледат от небето биха се гордели ,че има такъв българин способен да ги възпее по този уж простичък начин,но с думи оставящи следи завинаги в сърцето.

Благодаря ви.
Рая, чак пък толкова... :Д