За този блог
Гласове: 1803
Постинг
10.12.2009 17:28 -
Падащи звезди
Падащи звезди
На Николай Ф.
Ноември е. Някъде по средата. Но не е влажно като за есен. Не е и студено като за зима. Не е топло и като за лято. Никакво не е времето. Неопределимо и нелогично. Нетипично време. Листата отдавна изпопадаха, а хората ги изметоха и изхвърлиха с такова усърдие, че опаковките от вафли започнаха да завиждат.
Без работа сме.
И чакаме.
Чакаме да падне снега на голо, за да затопли земята.
На топло се чувстваме добре. На топло се чувстваме защитени, макар да не сме.
Докато чакам снега заедно с другите, понякога поглеждам нагоре. Търся го. И в търсенето отивам там, където не мога да стигна. С поглед. Там, където мечтая да отида, пренася ме погледът ми. Той е най-скъпото нещо, което ми е дала природата.
Гледам за сняг сутрин.
Сутрин – когато нощта и утрото застъпват смяната си.
Гледам за сняг по обяд.
По обяд – когато слънцето спира на небето, ако няма облаци, и пие кафе, кръстосало крак върху крак.
Гледам за сняг вечер.
Вечер – когато падат звездите, а луната безпомощно ги гледа.
Чудя се каква е тази странна природа, която през ноемврийските вечери ми дава да гледам чисто небе. И звезди. Много звезди. Хиляди звезди, милиони звезди. Безброй звезди! Я, щом сте така умни и начетени, кажете колко са звездите? Друг път!
Обичам да гледам тези звезди. Има едно поверие, че когато човек види падаща звезда, трябва да си пожелае нещо. И то ще се сбъдне. Всеки път, когато погледна към вечерното небе, виждам по няколко падащи звезди. Една след друга. Една до друга. Накъдето и да погледна виждам падащи звезди. Кой иска да си пожелавам? Кой желае да искам каквото и да е? И би ли ми сбъднал “падащите звезди”, като е толкова отворен, че да ми ги показва!? Не разчитам този знак.
Въпроси.
И светещи опашки на небето.
На Николай Ф.
Ноември е. Някъде по средата. Но не е влажно като за есен. Не е и студено като за зима. Не е топло и като за лято. Никакво не е времето. Неопределимо и нелогично. Нетипично време. Листата отдавна изпопадаха, а хората ги изметоха и изхвърлиха с такова усърдие, че опаковките от вафли започнаха да завиждат.
Без работа сме.
И чакаме.
Чакаме да падне снега на голо, за да затопли земята.
На топло се чувстваме добре. На топло се чувстваме защитени, макар да не сме.
Докато чакам снега заедно с другите, понякога поглеждам нагоре. Търся го. И в търсенето отивам там, където не мога да стигна. С поглед. Там, където мечтая да отида, пренася ме погледът ми. Той е най-скъпото нещо, което ми е дала природата.
Гледам за сняг сутрин.
Сутрин – когато нощта и утрото застъпват смяната си.
Гледам за сняг по обяд.
По обяд – когато слънцето спира на небето, ако няма облаци, и пие кафе, кръстосало крак върху крак.
Гледам за сняг вечер.
Вечер – когато падат звездите, а луната безпомощно ги гледа.
Чудя се каква е тази странна природа, която през ноемврийските вечери ми дава да гледам чисто небе. И звезди. Много звезди. Хиляди звезди, милиони звезди. Безброй звезди! Я, щом сте така умни и начетени, кажете колко са звездите? Друг път!
Обичам да гледам тези звезди. Има едно поверие, че когато човек види падаща звезда, трябва да си пожелае нещо. И то ще се сбъдне. Всеки път, когато погледна към вечерното небе, виждам по няколко падащи звезди. Една след друга. Една до друга. Накъдето и да погледна виждам падащи звезди. Кой иска да си пожелавам? Кой желае да искам каквото и да е? И би ли ми сбъднал “падащите звезди”, като е толкова отворен, че да ми ги показва!? Не разчитам този знак.
Въпроси.
И светещи опашки на небето.
