На ъгъла на “Малинова долина” и “Трънска”, точно срещу будката с дюнерите, се беше настанил един окаян човечец. Посърнал, гладен, и измръзнал – седеше на студения мокър тротоар и опираше гръб на една висока административна сграда. Не можеше да си отвори очите от студ, а лицето си го усещаше изтръпнало и чуждо. Гъстата му нечиста брада събираше мръсотията от улицата и други ненужни частици, но също и снопчета малки снежинки, които, за разлика от калта, пепелта, саждите и власинките, след мигновеното си залепване по грубите косми се топяха и изчезваха безследно. Никой не можеше да улови моментната им красота. Беднякът беше пред последното си заспиване. Нито го интересуваха сажди, нито снежинки. Не мислеше за нищо. Бе сломен, стар и нямаше пари. Имотите си загуби в миг, а после влезе и в затвора заради кражба на пари от държавата. Там завърза приятелства, но когато излезе, осъзна, че нищо от предишния му живот не се е запазило